Приключенията на Незнайко
Шрифт:
Всеки ден вестниците поместваха съобщения, където се казваше, че милиционерът Свирулкин все още не е намерен. Някои вестници почнаха да се шегуват с това, че самата милиция не може да намери един изчезнал милиционер. Един вестник дори помести карикатура — милиционер, който с фенер търси себе си посред бял ден.
Цялата тази история свърши с това, че по повод на изчезналия милиционер вестниците почнаха да печатат разни смешни и весели разкази. Най-после дори писаха, че милиционерът Свирулкин съвсем не е изчезвал и че не могат да го намерят само защото такъв Свирулкин изобщо не е съществувал.
Но не бива да мислим, че жителите на Слънчевия град бяха лоши дребосъчета, способни да се смеят на чуждото нещастие. Не, те бяха много добри и отзивчиви, но работата бе там, че сред жителите на Слънчевия град имаше много автомобилисти,
Когато на следното утро Свирулкин се събуди в болницата, той с учудване се убеди, че пак се намира в чуждо помещение. Свирулкин понечи да стане и да разбере как е попаднал тук, но почувствува слабост и отпусна главата си на възглавницата. В това време в стаята влезе санитарката.
— Добро утро, Геврече — приветливо каза тя. — Как се чувствувате?
— Къде съм? — тревожно запита Свирулкин, без дори да забележи, че санитарката го нарече Геврек.
Санитарката му обясни, че той е паднал случайно на улицата, ударил си е челото и е получил сътресение на мозъка, а сега се намира в болницата и няма защо да се тревожи за каквото и да било, защото скоро ще го излекуват.
Свирулкин не разбра почти нищо от тези обяснения, тъй като съзнанието му беше позамъглено от удара, ала ласкавият глас на санитарката го успокои. Свирулкин престана да се вълнува, закуси с апетит и взе, без да се намръщи, пълна лъжица горчив сироп. Д-р Компресчо остана много доволен от поведението на болния и поръча на санитарката да му дава през час от този сироп и да му слага студени компреси на челото, а пък ако го заболи глава, веднага да замени компресите е лед.
Сам д-р Компресчо по няколко пъти на ден посещаваше Свирулкин и му разказваше разни смешни истории. Той смяташе, че нищо не помага така много за бързото оздравяване на болните, както веселото настроение. А весело настроение, както е известно, имат болни, които се усмихват и се смеят. Д-р Компресчо беше заповядал поради това да се накачат из цялата болница смешни картинки, рисунки и карикатури и беше поръчал на всички санитарки и дежурни лекари да четат през свободното си време най-различни смешни разкази и приказчици на болните, както и да им разправят весели историйки, да им казват смешки, залъгалки, скоропоговорки, пословици, гатанки и други такива.
Глава двадесет и трета
Съвестта пак тревожи Незнайко
Инженер Заварко, с когото се запознаха нашите пътешественици, беше необикновено дребосъче. Главната му особеност се състоеше в това, че той вършеше всичко със страшна бързина. Ръцете, краката и езикът му се движеха извънредно бързо. Най-често той не ходеше, а тичаше и почти никога не стоеше спокойно. Ако нямаше накъде да тича и с кого да разговаря, той непрекъснато се въртеше на вси страни или скачаше на място от нетърпение. А пък ако трябваше да пътува с автомобил, той се носеше с голяма скорост, като при това винаги тръгваше внезапно и спираше най-неочаквано. Мислите прелитаха в главата му със скоростта на светлината, а както всеки вече знае, тя изминава по триста хиляди километра в секунда. Той вземаше решения, без да се замисля, и ги изпълняваше светкавично, а щом престанеха да му харесват по една или друга причина, мигновено се отказваше от тях, без да ги изпълнява докрай.
Всички, които се срещаха със Заварко, изпадаха под влиянието на неговата дейна природа и вършеха всичко, което му хрумнеше, като забравяха собствените си планове и намерения.
Кубчо, който
имаше по-спокоен характер, си мислеше, че ще може да отиде с нашите пътешественици на улица „Творчество“ и да им покаже къщите на Любеничко. Но Заварко заяви безцеремонно, че по-късно ще се намери време за това и веднага следобед той откара всички да видят мебелната фабрика, където се произвеждаха най-различни мебели.В мебелната фабрика пътешествениците останаха твърде учудени от това, че столовете, масите, шкафовете, диваните и леглата се правеха не от дърво, а от различни пластмаси.
Производственият процес беше много прост. Предварително приготвената пластмаса влизаше в отвора на една формовъчна машина, където една преса натискаше пластмасата, и после от машината изскачаше готов стол, маса или креват. Изготвянето на шкафове, бюфети или дивани изискваше не една, а две-три и дори повече формовъчни машини. Едната машина моделираше самия шкаф, другата — вратичките и поличките на шкафа, третата — чекмеджетата, и т.н.
Пластмасите бяха с най-различни цветове и отсенки. Имаше една така наречена дървопластмаса. Изготвените от нея мебели не се отличаваха по нищо от дървените. Имаше също и металопластмаса, която напълно заменяше метала. Освен мебели от металопластмаса се правеха полилеи, брави, рамки за картини и огледала. Най-после имаше и мека като пух еластопластмаса, от която се приготвяха дюшеци и матрици, а така също и възглавнички и меки облегала за дивани и кресла.
Фабриката произвеждаше не само проста, но и комбинирана мебел като например комбиниран диван креват, който в едно и също време служеше и за диван, и за креват, маса хладилник, стол прахосмукачка, креват библиотечка, кресло велосипед и други. Ала нашите пътешественици харесаха най-вече напомпените или тъй наречените пневматични мебели. Шкафовете, масите, креслата и диваните се правеха от гума и се напомпваха с въздух. Тези мебели бяха много удобни за превоз, защото достатъчно беше да се изкара въздухът от тях, и цяла мебелирана стая се вместваше в едно куфарче. Най-изящни бяха пневматичните кресла, дивани и легла, защото при надуването си те добиваха изпъкнали, заоблени и гладки форми, които подканяха човека да седне или да полегне върху тях.
След като разгледаха мебелната фабрика, нашите пътешественици отидоха на кино, а после на театър.
На другия ден Заварко и Кубчо ги взеха от хотела рано сутринта и всички заедно отидоха във фабриката за телевизори и радиоапарати. Главното нещо, което видяха тук, беше производството на големите плоски, стенни, широкоекранни телевизори. Трябва да кажем, че всички кинотеатри в Слънчевия град имаха такива стенни телевизори с широки екрани и затова във всички кинотеатри филмите се прожектираха направо от телевизионната студия. Това беше много удобно, защото не бе нужно всяка вечер да се развозват стотици киноленти по всички кинотеатри, да работят стотици киномеханици, както и да се изготвят всичките тези ленти. Достатъчно беше да се изготви една кинолента и да се извърти тя за предаване в телевизионната станция, и филмът можеше да се гледа във всички кинотеатри.
Такива телевизори, само че по-малки по размери, се намираха и в много жилища, но жителите на Слънчевия град нямаха навика да гледат кино у дома си. Те бяха много общителни и обичаха да гледат филми, като се събираха заедно. От това филмът им се струваше някак си много по-хубав и по-интересен.
Освен стенните телевизори тази фабрика произвеждаше и телевизори за маса, както и радиоапарати от най-различни системи, като се започне от големите стенни радиоли и радиошкафове и се завърши с микроскопичните джобни високопискачки и копчеподобните високошептачи.
После Заварко откара пътешествениците във фабриката за домашни потреби, където се произвеждаха различни прахосмукачки, перални автомати, механични метли, изтривалки, преси за сок, херметични гърнета и пневматични тенджери. Пътешествениците най-много харесаха автоматичната самоуправляваща се електрическа ютия. Особеното на тази ютия беше това, че тя гладеше бельото автоматично, без никаква странична помощ. За тази цел предната част на ютията имаше две електрически очи, които представляваха две малки телевизорчета — с тяхна помощ ютията като че виждаше какво трябва да глади. Малко под очите ютията имаше един ламаринен електрически нос. Щом бельото почваше да прегаря, ютията усещаше с носа си миризмата на опърлено, изключваше се автоматично и иззвъняваше.