Робинята

Трябва да призная, че никога не съм се интересувал от йога. Отидох на курса само защото беше безплатен и заради рекламата, която видях в „Старбъкс“. На нея имаше снимка на красива брюнетка в бял лен, седнала в поза „Лотос“ и ухилена замечтано. Беше черно-бяла и не много добре заснета, но се виждаха очертанията на интимните части на момичето. Купих си чифт пантофи за тай чи и взех влака до Копли.

„Нова зора“ бе сгушена между книжарница „Барне и Нобъл“ и „Бъргър Кинг“. Със същия успех можеше да е „Кървс—“, видеотека или приют. Бях посрещнат от момиче с бръсната глава и фигура на сърна, не по-възрастно от двайсет и пет години. Името му беше Дейзи. Дейзи разтри раменете ми, провери чакрата— ми и ме поведе към задна стаичка за консултация. Настани ме върху синя гумена постелка, която миришеше на потта на милиони вегетарианци. Нагласи крайниците ми, все едно че бях разпънат на кръст, и постави вибриращо устройство с бъбрековидна форма на корема ми, после на гърдите, разочароващо избягвайки зърната, после го прокара по вътрешната част на бедрата ми, по прасците и надолу до ходилата.

— Имаш много блокирани меридиани — каза Дейзи.

— Така ли?

Тя изключи устройството и постави ръцете си на корема ми. Натисна лишената от мускули плът и замасажира тлъстината, покриваща подутите ми жлези.

— Усещам ги ясно — каза тя, като натисна толкова силно, че едва не се напиках. — Можем да ги оправим. Ще се изненадаш какъв резултат ще имат върху здравето и самочувствието ти само няколко сеанса. Някои от лечителите ни вършат чудеса.

— Мисля, че и малко сок от червени боровинки ще свърши работа — пошегувах се, но тя не се засмя.

— Ако се запишеш сега, можем да ти осигурим четири половинчасови сеанса само за петстотин долара. Обикновено вървят по сто и петдесет единия, но виждам, че имаш

отворено сърце.

— Е, дойдох най-вече заради йогата, но благодаря — отвърнах.

— Не е нужно да вземаш решение веднага. Ще поговорим след курса.

Тя сложи ръка под главата ми, затвори очи и повдигна тялото ми в седнало положение. Движенията й приличаха на смешен танц, а не на грацията, която идва с истинските тренировки. Седна срещу мен, скръсти ръце и се вторачи в очите ми с нещо, което приех за сексуален намек. Номер в продажбите? Дейзи си пое дълбоко дъх.

— Замислял ли си се някога за собствената си сила? Имам предвид, чудил ли си се искрено? — попита тя. — Чувствал ли си някога, че притежаваш огромен запас от енергия, която протича през теб и останалата част от света? Нещо като сила, в чието съществуване си напълно убеден?

— За сексуална енергия ли говориш? — усмихнах се флиртаджийски.

— Нещо подобно — отговори тя, запазвайки спокойната си поза и култовия поглед. — Но е повече любовна енергия, нещо като телефонна линия, която ни свързва и ни позволява да споделяме информация и мъдрост.

— Аха.

— Чувал ли си някога историята за маймуните? — попита тя.

— Бонобо—?

— Не знам дали са били бонобо — продължи. — Но бе публикувано проучване за два острова с две отделни общества маймуни. Един ден на единия остров, женска маймуна ядяла плод, който расте и на двата острова. Решила, че вместо да го изяде направо от дървото, първо ще го измие в потока. Започнала да мие плодовете си, преди да ги яде и научила и другите маймуни да го правят. След известно време всички маймуни на острова миели плодовете си, преди да ги ядат, което е страхотно. Но най-великото е, че скоро след това, без никакво външно влияние или насока, маймуните на другия остров започнали също да мият плодовете си!

— Невероятно!

— Нали? — усмихна се тя. — Това е неопровержимо доказателство за съществуването на тези споделени енергии, които протичат между нас. Тук, в „Нова зора“, искаме да научим хората как да овладяват тази енергия, да я използват за добро и да отхвърлят злото.

Маймунската история звучеше интересно, но чак пък неопровержимо доказателство за вълшебни информационни вълни? Телепатия? Студентът по право у мен се нуждаеше от по-солидни доказателства.

— Но откъде знаеш? — попитах.

— Какво имаш предвид?

— Откъде знаеш, че е била виновна тази енергия? Може плодът просто да е имал по-добър вкус след измиването. Защо трябва да е телепатия? Защо да не е само практично приложение на две различни маймуни бонобо?

— Не мисля, че бяха бонобо — поправи ме тя. — Май бяха шимпанзета.

— Бонобо са шимпанзета — уведомих я. — А шимпанзетата не са маймуни.

— Е, както и да е, това е сериозно проучване, публикувано в научно списание.

— Кое списание?

— Не съм сигурна, но мога да разбера — предложи тя. — А сега ми позволи да те отведа в студиото.

Надигна се енергично, без да си помогне с ръце, демонстрирайки стегнатите мускули на задника си.

— Днешният безплатен курс е ръководен от една от най-мъдрите ни учителки. Въведение в дишането и смеха.

Никога не ми бе идвало на ум, че дишам и се смея погрешно и един ден ще ми се наложи да взимам уроци, за да науча правилната техника. Също така не си бях представял, че подобни основни функции изискват усъвършенстване. Но бях достатъчно широко скроен, за да се усъмня в собствените си западняшки навици за вдишване-издишване и смях. Нямах причина да съм циничен, поне засега, и реших да продължа. Останах с погрешното впечатление, че бръснатата хубавица, която ме прегледа, искаше да я чукам. Щях да посветя следобеда на потенциалната ни космическа връзка. Освен това Дейзи ми каза, че имам отворено сърце, което накара тъжната маймуна в мен да се почувства поласкана и разбрана. Погъделичка самочувствието ми, а подобно действие винаги ме подтиква да се включа в нещо откачено. И най-дребният комплимент унищожава здравия ми разум и ме изпраща на кръстоносен поход. Дейзи трябваше да ми каже само, че имам красиви очи, и щях да й напиша чека веднага.

Тя ме поведе към студиото. Там свиреше успокояваща музика и всички членове се прегръщаха, когато минаваха един покрай друг. Почувствах се като пълен идиот.

И внезапно я видях.

Трудно е да се каже какво точно ни привлича към определени хора, какво ни кара да мислим, че нещо е любов, а друго не е. Може пък да има метафизично обяснение. Единственото свято в живота ми досега бе чувството за извънземната ми връзка с Лили, историята, която си разказвах за това как душите ни се сливат. За първи и единствен път пропастта между мен и останалата част от света бе запълнена с най-великолепното спокойствие. И безгрижно захвърлих всичко това заради някакво неясно бъдеще. Вероятно обаче бе по-скоро от страх, че вълшебната приказка не бе реална, че никога не съм бил свързан с Лили, а душата ми ще си остане бездомна завинаги, че любовта въобще не съществува, а има само страх и очакване за смърт, бърза и безсмислена. В поддържането на мита имаше свобода и безопасност. Предполагам, че точно заради това видът на Лили след всички изминали години предизвика подобна реакция у мен. Наведено надолу куче, късо подстригана коса, стъклени очи, красива уста, рецитираща някакъв санскритски текст (дали пък не беше корейски), предназначен да повлияе на диафрагмата. Лили беше учителката. Не можех да се науча как да дишам и да се смея от нея. Преди се бяхме смели и дишали заедно и макар да бе страхотно, тя определено не бе съвършена. Заех мястото си в задната част на класа и потиснах сълзите си. Любовта на живота ми, жената, която всеки ден се надявах да видя отново, стоеше пред мен, а аз исках само да си халосам главата в стената.

Знаех, че Лили не беше Далай Лама. Не бе възможно да е постигнала просветление за толкова кратък период от време. А и как човек преминава доброволно от чукане в кенефа на мизерен бар до медитация под свещеното дърво? И как това се превръща в печелившо начинание? Още дори не бях говорил с нея, но вече й бях ядосан. Учителка по какво? Лечителка на какво? Магията, която живееше в мен и ме поддържаше през всичките тези години, и образът на Лили, моята Богородица, бяха унищожени в мига, когато научих, че тя наричаше себе си учителка, лечителка, мисионерка, монахиня. Душата ми се почувства осиротяла. Сега Лили се продаваше на всеки, готов да плати! Под дегизировката на йога и тай чи. Гледах я как прегръща напълно непознати, как слага ръце на задниците им по време на упражненията, как затваря очи и се усмихва. Искаше ми се таванът да падне върху нея.

Или върху мен. Когато бях по-млад, имах навика да се будя рано и да се разхождам покрай реката. Срещах група камбоджанци, които се разхождаха заедно, и вървях след тях, имитирайки походката им. Те размахваха ръце и ги вдигаха до брадичките си. Аз също го правех и вярвах, че това е най-добрият начин за ходене, докато не загубих равновесие и не се спънах. Още тогава трябваше да си науча урока и вероятно го бях направил, защото класът по дишане и смях ми заприлича на фарс. При това до такава степен, че се уплаших за физическата си безопасност. Лили ни нареди да дишаме бързо, докато удряме бъбреците си с юмруци и подскачаме. Веднага почувствах, че ми се вие свят и може да припадна. Накара ни да се смеем монотонно. После трябваше да повтаряме „Смешни бъбреци, смешни бъбреци“. Стигнахме до дробовете и главите си и накрая почнахме да се потупваме по подмишниците, крещейки: „Обичам подмишниците си!“