Робинята

— Разбира се. Давай.

— Знаеш ли, че като дете никога не плачех?

— Никога?

— Никога. Докато станах на девет години. Спомням си ясно. Накарах майка ми да се надбягваме до предната врата. Но само след няколко секунди се спънах, паднах по лице и си разбих брадичката.

— Да, това изглежда подходящ момент да пролееш няколко сълзи.

— Да! Абсолютно същата мисъл ми дойде и тогава. Затова го направих. Но не само плаках, а хлипах, пеех болката си в пискливо сопрано, повдигнала лице към небето. Не можех да спра. Не исках да спра. А когато почувствах, че ще спра, запищях още по-силно. Крещях, разтърквах издраното си коляно, вторачена в малките капки кръв. Откачих. И преживях това, което сега считам за религиозно преживяване.

— Какво правеше майка ти през цялото време? — попитах.

— Прегръщаше ме и ме успокояваше, разбира се.

— Но не беше ли шокирана? Имам предвид, никога преди не те е виждала да плачеш.

— Беше разтревожена, но това не бе изолирано събитие. По-късно вече плачех за всичко. Телевизионни реклами, малки кученца, вкусни храни, какво ли не. Можех да се изразя само по този начин. Превърнах се в ревла. В училище ме закачаха. Можех да зарева всеки миг и всички го знаеха. Хората започнаха да се дразнят. Спомням си напрежението в класната стая, когато щеше да бъде споделено нещо важно или интересно, а съучениците ми се притесняваха, че ще се разплача неудържимо. Директорката дори насрочи лична среща с мен преди часа по биология, когато щяхме да гледаме „Чудото на живота“, документален филм, който показва раждане. Каза ми, че ще ме помолят да напусна класната стая, ако емоциите ми разстроят останалите ученици. — А ти какво отговори?

— Нищо. Само се разплаках.

— Защо ми разказваш всичко това? — учудих се.

— Опитвам се да хвърля светлина върху жената, която съм. Не мисля, че наистина ме познаваш. И никога не си ме познавал. Ревла съм си. От години. От онзи ден, когато се научих как да черпя от тази енергия, чувствам нещата по дълбок, първобитен начин. Различна съм от теб. Изпитвам болка.

— И аз изпитвам болка — признах.

— Но не си ревльо. Не искаш да се хвърлиш в болката, да видиш колко невероятна е тази енергия, да осъзнаеш, че въобще не е болка, а сила на милиони години, съсредоточена в мозъците ни, предоставяща ни възможността да се излекуваме отвътре. „Нова зора“ ме научи как да лекувам себе си.

— Значи вече не плачеш?

— Плача непрестанно.

— Не разбирам.

— Ще трябва да дойдеш в планината за уикенда, за да схванеш. Мога да ти осигуря частична стипендия. Ще ти струва само една-две хилядарки, но ще научиш страшно много за себе си.

— Ти ще бъдеш ли там?

— Нещо такова.

— Не искам да ходя, ако не мога да съм с теб — казах, изненадвайки самия себе си с младежкия си глас. — Ще отида само ако и ти си там.

— О, я стига! Никой от нас не е никъде наистина, но същевременно сме навсякъде през цялото време. А времето не е нищо.

— Няма да отида — казах упорито и натъпках парче риба в устата си.

— Помисли — посъветва ме тя, като съблазнително облиза солта от фъстък, после си погледна часовника и се намръщи. — Време е да тръгвам.

— Чакай, Лили — спрях я. — Трябва да знам нещо. Отдавна ми се иска да ти задам един въпрос, макар да не съм убеден, че държа да узная отговора.

— Можеш да ме попиташ.

— Е, просто трябва да знам, защото… ами… през цялото това време се тормозех, че не знам… Преди всички тези години бях лудо влюбен в теб, но никога не разбрах дали и ти изпитваше същото.

Лили наклони глава с маниера на изпълнен със съчувствие лечител и се усмихна. Очите й бяха небесносини, но погледът й напомняше на два бурни водовъртежа, поглъщащи действителността и изплюващи я подредена по друг начин.

— Мислех, че никога няма да спра да плача — каза тя. — Но просто съм си такава.

Тя се надигна, докосна лицето ми нежно и ме целуна по бузата. После каза с тона на Кетрин Хепбърн:

— Довиждане, любовнико.

Разплаках се. Не див рев, само няколко сълзи и тъжно изражение на лицето ми.

Лили се засмя.

— Ето — каза тя и се завъртя да си тръгне.

— Чакай, Лили — извиках. — Трябва да узнаеш още нещо.

— Какво?

— Не обичам подмишниците си! — изкрещях. — Всъщност мразя ги. Фантазирам как ще ги отрежа и изхвърля от тялото си. Изпитвам същото и за останалите си части. Не мисля, че в тялото ми има нещо смешно. Мъчи ме ужасна болка. Будя се сутрин и се мразя. Представям си как стената ми е пробита от бормашина, която пробива и главата ми. Това е

единствената мисъл, която ми носи някакво облекчение. А в това няма нищо смешно.

Лили се ухилва, изпраща ми въздушна целувка и излиза.

Чувам щастливата двойка на съседната маса как се подсмива на думите ми. Промърморвам под нос да вървят на майната си. Келнерът пристига и си поръчвам пържени банани и сладолед със зелен чай. Отначало си помислих, че ме е обзела параноя, но вече съм сигурен, че един от облечените в лен корейски учители се мотаеше из суши ресторанта, като се преструваше, че не ни наблюдава. Тръгна си заедно с Лили, нещо като придружител или надзирател. Потопих банана в топящия се сладолед и се зачудих дали да не отида до тоалетната, където да мастурбирам. Бях неутешим и разстроен.

Не възнамерявах да се върна в „Нова зора“, но следващата седмица се усетих, че вече бях платил петстотин долара за три месеца. Може би Дейзи още не бе достигнала целомъдрената фаза в сектата и все още имах шанс. Най-важното бе, че още усещах любовната енергия, която ме свързваше с Лили. Не знаех какво да кажа или направя, когато я видя, просто копнеех да съм до нея. Това бе единственото, за което мечтаех през последните пет години.

Този път си занесох лична постелка за йога и по-леко горнище. Дейзи стоеше на рецепцията и с делови вид подреждаше папки. Приближих се и я поздравих.

— Помниш ли ме? — попитах.

Тя наклони глава и се намръщи леко.

— Да, мисля, че те помня — отговори. — Имаш ли нещо против да изчакаш тук за секунда?

Завъртя се и влезе през врата, на която пишеше „Само за персонала“. Върна се с познатата ми от рекламата в „Старбъкс“ брюнетка. Вторачих се в нея зашеметено. Дейзи бе довела звездата на фитнеса да поговори с мен.

Поздравих я, но брюнетката не ме приветства въодушевено. Очевидно бе американка, вероятно от ирландски произход, но говореше по накъсания начин като корейските учители, с които работеше. Наклони глава, прехапа долната си устна и каза:

— Не те искаме.

Не бях сигурен какво точно имаше предвид.

— „Нова зора“ не те иска за клиент — уточни тя.

— Но аз платих за три месеца — възразих.

— „Нова зора“ ще ти върне парите — успокои ме тя. — Но сега ще те помолим да си тръгнеш.

— За какво, по дяволите, говориш? — избухнах. — Къде е Лили? Какво стана с Лили?

— Прехвърли се другаде. Не иска да бъде отвличана от пътуването си. Караш я да плаче и не може да спре. Отнемаш енергията й. Страхуваме се, че имаш лоша енергия. Не си готов за нашите методи.