Робинята

ми.

— О, Г осподи — прошепнах.

Той взе ръката ми и я отмести леко встрани. Усетих дебели белези.

— Беше. зловещо събитие — продължи той. — И много сериозно. Годеницата ми ме разочарова силно, тъй като дори не се опита да прояви лоялност. Но напоследък мисля, че направи услуга и на двама ни.

— Искаш да кажеш, че си загубил.

— Да, загубих го. Пикая като жена, макар да не се чувствам като такава. Вероятно мислиш, че малкият ми тотем е жалък. Но ми напомня за. за човека, за когото все още се смятам.

Е, отговорих по единствения възможен начин.

Свалих панталона му, дръпнах надолу тесните боксерки, стиснах проклетото нещо и го натъпках в устата си. Цялото.

И засмуках.

Смучех, за да потисна шока и страха си. Смучех, за да залича онова, което му се бе случило. Смучех, за да заплюя годеницата му, която не бе направила услуга и на двама им. Смучех за Христос, защото той, в безкрайната си обич, би дал, и вероятно чрез мен даваше, милост на този човек. Смучех за Христос, за вярата и катедралата, дори за старата сестра

Ансилита.

Точно така. Смучех за църквата. Смучех за освещаването. Смучех за ритуала. Смучех за светостта. Смучех за богохулството. Смучех, за да не се чувствам толкова тъпа. Смучех заради самото нещо!

Все пак аз бях антрополог, студентка, която изучаваше артефакти и значителни предмети. Тотеми. Да, смучех за интелекта този член, който не бе такъв. Смучех за Симон дю Бовоар. Този, който не е член, но е нещо повече. Смучех за Робърт Десно. Смучех за собствената си уста: в нея, меката гума представляваше граници, които не знаех, че имам. Г раници, които се заличаваха в момента.

Сред останките им започнах да смуча, защото бях мокра. Овлажняла за всичко от гадния му вкус и странното усещане до изкуствеността му, трагедията и гордостта му.

Желаех гумената играчка на професор Г ордън. Смучех я, ближех и галех.

— Г осподи — каза той със странен глас. — Г осподи.

Нещо се размърда до гърдите му. Останките му.

— Мили боже! — извиках. — Какво да правя? Какво да правя?

— Не знам.

Започнах да лижа назъбените белези.

Спомних си професорката си по антропология от първи курс (Шепърд, позастаряла хипарка, която много обичах). Спомних си думите й: „Когато живеех с племето Мегоно, спях в бараката с другите жени и деца. Всички лежахме заедно на пода и децата се напикаваха на сън. Будех се мокра. Тук, разбира се, не бих толерирала подобно нещо. Но там правилата бяха различни. Друга страна. “ Тя замълча за момент и се вгледа в нас. „Винаги трябва да сте готови да си съберете багажа и да изчезнете, нали!“

Когато Гордън се изпразни, спермата му бе рядка и водниста. Наблюдавах я как се разля по него.

— Панталона ми! — извика той.

И двамата се разсмяхме.

— Чакай — казах и я облизах. — Пфу! — изсумтях и избърсах уста. — Съжалявам. Никога не съм гълтала.

— Можеше спокойно да ме заблудиш.

Спрях и го погледнах. Един от малкото пъти, в които наистина поглеждах в нечии очи. Бяха искрящи и весели.

— О… — започнах, но не знаех какво да кажа освен името му и избухнах в плач.

След всичко това, как щях да го наричам „професоре“? Но пък никога не го бях наричала нищо друго. Всъщност никога преди не бях говорила с него, макар да го бях зяпала дълго време.

Той се засмя притеснено, но очите му още искряха.

— Наричай ме по име — каза нежно.

— Джордж — промълвих. — Джордж.

— Джулия — отвърна той и хвана ръцете ми.

Наведе се и ги целуна. Невероятно интимен момент. Устните му по дланите и кокалчетата ми.

Целуваше чудесно, решително, с топли, сухи устни. Помислих си, че сигурно е било страхотно, когато е можел да те положи на леглото и да те изчука. Дяволът ли те ревнуваше, Джордж?

Най-после той зарови лице в ръцете ми и се притисна в тях.

— Джулия — прошепна той. — Джулия.

Никой мъж досега не бе произнасял името ми по този начин. Нещо като съд, в който можеше да сложи всичко.

Знаех, че онова, което искаше да вложи в момента, бе значение. Нали и аз изпитвах същото? Исках да му кажа толкова много неща, когато се опитах да изрека името му за първи път. Щеше да ми се наложи да измислям думите, защото те не съществуваха, но сега си мислех, че ще успея.

Вече знаех повече. Щеше да ни се наложи да се борим. И двамата. Но вярвам, че и той бе научил нещо за това, като се има предвид начинът, по който бе живял. Що се отнася до мен, бях тренирала за дълги пътешествия и усъвършенствала издръжливия си мозък чрез дълги нощи четене на проза, която само можеше да ме отдалечи още повече от онова, което писателите се опитваха да предадат.

— Джулия — каза той отново с дрезгав глас.

— Шшшт — спрях го и погалих косата му — По-късно. По-късно. А сега… позволи ми да видя очите ти.

Единствената светлина в стаята.

Странно. Дори не знам вече къде бе започнало всичко това.

Не знам колко дълго останахме така. Но това е, скъпи професор Май, причината, поради която не се върнах в клас, в нито един от класовете, и се отписах от колежа. Надявам се да ме разберете. Моля, приемете това не като проект, а като доказателство, че онова, на което антропологията ни учи, надминава относителността на външните преживявания и стига до тази на вътрешните. Откритото от изследователи като Майа Дерън може да бъде намерено в коридора. Бях отишла далеч, за да намеря нещо повече от онова в книгите.

П.С. В случай, че се чудите, професор Шепърд получи ВНППД.

ПОВЪРХНОСТ

КРИСТИНА РЛИТ

Беше началото на май и плажът бе безлюден. Майкъл го предпочиташе такъв. Седнал на плажа в Нагс Хед, Северна Каролина, зачетен в последния трилър, той приличаше на доволен ерген, какъвто би трябвало да бъде, само дето продължаваше да чете една и съща страница, тъй като мозъкът му непрестанно се връщаше към момента, когато можеше да се върне на работа и към живота.

Тогава я видя.

Много красива. Тъмна коса се спускаше до раменете й, дълги крака танцуваха по пясъка. Отне му една минута да осъзнае, че тя гони две малки тъмнокоси деца.

Беше минало толкова дълго време, откакто бе ходил на среща за последен път, че бездруго нямаше да знае как да подходи към нея. Не, нуждаеше се само от почивка и спокойствие. Цял месец от нищо друго освен собствената му компания. Лекарят му го беше наредил. Трябваше да е прекрасна ваканция, но му се струваше ужасна. Почивката не беше част от живота му, но пък същият този живот се забавлява, като го срита в топките точно когато си мислеше, че е на върха на света.