Приключенията на Незнайко

Въпреки непрекъснатите търсения милиционерът Свирулкин не биде открит никъде и на сутринта във всички вестници се появи съобщение за това ново тайнствено изчезване. Ако милиционерът Свирулкин се бе събудил сутринта и бе прочел вестниците, сам щеше да бъде безкрайно учуден от шума, който се бе вдигнал около името му. Но този ден Свирулкин не чете никакви вестници, следователно не можеше и да знае какво пишат те. Като се събуди на другия ден, той погледна часовника си и видя, че стрелката показва единадесет часа. Свирулкин си спомни, че часовникът показваше десет, когато легна да спи, и реши, че е спал само един, а не двадесет и пет часа. Така той дори не забеляза, че бе настъпил вече нов ден. Главата все още го наболяваше. Освен това беше огладнял като звяр, което, разбира се, не беше никак чудно, защото той бе проспал цяло денонощие, без нищо да похапне.

Милиционерът Свирулкин влезе в кухнята, която беше подредена точно така, както и неговата в собственото му жилище, приближи се до една вратичка в стената и почна да натиска различните поставени отстрани копчета, където беше написано: „супа“, „каша“, „компот“, „конфитюр“, „хляб“, „банички“, „фиде“, „чай“, кафе и разни други. След това той открехна вратичката, зад която нямаше нищо освен четириъгълен отвор, седна на стола и зачака. След две или три минути през дупката, която се намираше отдолу, се подаде малката кабинка на така наречения кухненски асансьор. Тази кабинка беше боядисана с бяла лакова боя и по външен вид приличаше на хладилник. Свирулкин отвори вратичката на кабинката и почна да изважда оттам чинии със супа, каша, конфитюр, тиганче с пудинг, кафениче, захарница, подносче с банички, нарязан хляб и т.н. Свирулкин нареди всичко това пред себе си на масата и почна да закусва с апетит.

Такива кухненски асансьори имаше във всички къщи на Слънчевия град. От гостилниците, които бяха разположени в долния етаж, кухненските асансьори качваха закуски, обеди и вечери право в жилищата на дребосъчетата. Ала трябва да кажем, че жителите на Слънчевия град рядко използуваха възможността да се хранят в къщи, тъй като предпочитаха да се хранят в гостилниците, където биваше много по-весело. В гостилниците храната се поднасяше от обикновени момченца и момиченца, с които можеше да поговориш, да се пошегуваш, да се посмееш. В квартирите храната пристигаше с помощта на асансьор, а с асансьора, както е известно, няма да седнеш да се шегуваш. Но когато бе необходимо, всяко дребосъче можеше да обядва у дома си, макар и без удоволствието и удобствата, които предлага гостилницата.

Като си хапна както трябва, милиционерът Свирулкин отново се намести на кревата и реши да поспи още мъничко. Той смяташе, че е спал предобед само един час, а това съвсем не му се струваше много. Както и да е, той заспа отново и може би щеше да спи до следващата сутрин, ако в полунощ не го бяха разбудили домакините, които се прибраха у дома си.

Както се изясни впоследствие, тук живееха двама приятели — Смехурко и Геврек. Смехурко се славеше с това, че много обичаше да се шегува. Най-любимата му шега беше да прибавя едва ли не след всяка дума: „Да не ме казват Смехурко, честна дума“. Що се отнася до Геврек, той още с нищо не се беше прославил. И двамата работеха като шофьори в една бонбонена фабрика — разнасяха бонбони по магазините и бяха големи приятели. В деня, когато милиционерът Свирулкин по погрешка се озова в тяхната квартира, Смехурко и Геврек не нощуваха у дома си, понеже след работа отидоха на гости у приятеля си Почерпанко, за да му честитят новото жилище. Тържеството продължи цяла нощ. Сутринта те заминаха право на работа в бонбонената фабрика, а следобед отидоха да честитят новото жилище на друг свой приятел — Дамаджанко. Тук тържеството също трябваше да продължи до зори, но нашите приятели вече бяха прекарали една безсънна нощ и затова Дамаджанко ги съжали и ги пусна да си идат по-рано, тоест в единадесет часа вечерта.

Единадесет часа през нощта също не е много рано, а освен това нашите приятели не се прибраха право у дома си, тъй като първо трябваше да постоят в милиционерското управление, където дежурният милиционер прочете двадесетминутна нотация на Геврек, загдето беше нарушил правилата на уличното движение. С една дума, те пристигнаха в къщи в късна доба. И все пак и единият, и другият бяха доволни от постигнатите резултати и Смехурко каза:

— Най-после се добрахме до дома си, да не ме казват Смехурко, честна дума! Сега трябва да вечеряме и бързо да си лягаме.

— Че е така, така е — съгласи се Геврек и се прозя, при което челюстите му едва не се откачиха. — Колкото и да те гощават на гости, все пак не е лошо да се подкрепиш и в къщи.

Двамата приятели влязоха най-напред в кухнята и почнаха да натискат копчетата по вратата на кухненския асансьор. След няколко минути те вече седяха на масата и вечеряха. Челюстите им дъвчеха лениво, като по задължение. Очите им се затваряха от само себе си. Но все пак двамата приятели непрекъснато бърбореха за нещо със заплитащи се езици.

Най-после Смехурко се нахрани и без да каже нито дума повече, стана от масата и отиде да си легне. Той влезе в стаята, загаси електричеството, после се съблече и легна в кревата. След него дойде и Геврек. Като видя, че Смехурко вече е угасил електричеството, той се добра в тъмнината до леглото си, също се съблече и щеше да легне, но щом протегна ръка, усети, че на кревата му лежи някой. Геврек реши, че Смехурко е легнал по погрешка в неговия креват, и каза със смях:

— Какви са тия номерца! Защо си се наместил в моя креват?

— Какво приказваш там, да не ме казват Смехурко? — обади се от своя креват Смехурко.

— Как — какво? — учуди се Геврек, който се извърна към Смехурко. — Ти къде си?

— Тук съм, да не ме казват Смехурко! Къде мога да бъда?

Като чу, че Смехурко се обаждат от другия край на стаята, Геврек отново протегна ръка в тъмното и опипа гърдите на Свирулкин, който лежеше на кревата и спеше толкова дълбоко, че дори не пошавна.

— Знаеш ли, има някой в моя креват — каза Геврек.

— Кой ли ще е той? — учуди се Смехурко.

Геврек опипа в тъмното шията на заспалия Свирулкин, после лицето му, носа, челото, косата.

— От де да знам! Нечия глава с коси… — каза той, като разпери в недоумение ръце.

— Ама че работа! — разсмя се Смехурко.

Трябва да кажем, че Смехурко и Геврек не се изплашиха твърде много, когато откриха у дома си непознато дребосъче. Можем дори да кажем, че никак не се изплашиха. Работата е там, че в Слънчевия град отдавна вече не се случваха кражби или хулиганства. Всички дребосъчета живееха помежду си мирно и никому и на ум не можеше да дойде да влезе в чуждо жилище с някаква недобра цел.

— Честна дума, да не ме казват Смехурко, но тук има някакво недоразумение! — каза Смехурко, който не преставаше да се смее.

— Знаеш ли, сигурно някой от приятелите ни е дошъл у нас, докато ни е нямало. Чакал, чакал, после му е омръзнало да чака и заспал — изказа предположението си Геврек.

— Така ще е! — зарадва се Смехурко. — Я запали електричеството.

Геврек завъртя ключа. Двамата приятели се приближиха до леглото и почнаха да разглеждат Свирулкин, който преспокойно продължаваше да спи.

— Кой е този? Познаваш ли го? — запита Геврек.

— За първи път го виждам, да не ме казват Смехурко!

— Тю! — плюна от досада Геврек. — И аз го виждам за първи път. И най-главното, спи, като че се намира у дома си!

— Това е подозрително, Геврече, честна дума! Да не ме казват Смехурко, ако ние с теб не сме се намъкнали, по погрешка в чуждо жилище. Трябва да се омитаме, докато не се е събудил.

Геврек вече искаше да се измъкне, но се огледа наоколо и каза: